Тия дни съм се заела с какво ли не. Изпрах почти всички пердета, одеяла, олекотени завивки, калъфи на възглавници за диван и прочие. Друго си е да ти е чисто, свежо, приятно; да ти ухае на току-що изпрано. Плюс на горещините е, че всичко съхне много бързо.
Харесва ми да си шетам и да подреждам. Внася уют и ред вътре в мен.
Днес приготвях именно тях. Станаха фантастични…
Доста дълго се пекат и може би не е най-добрият вариант за лятото, но пък са толкова вкусни, че си заслужава да потърпиш.
Запържва се пресен лук с перата, кимион, след това се прибавят домати на кубчета от консерва (вкусът става много наситен с тях), джоджен, листа от целина, копър, черен пипер, сол и чаша ориз. Всичко това се бърка добре, докато оризът не стане прозрачен, че и малко повече. После се пълнят чушките, които предварително сме освободили от дръжки и семки. Нареждат се в тавичка, заливат се с три чаши вода. Добавя се една лъжица мазнина към водата, за да не станат като варени, което е направо ужасно :). Баба ми ги надупчва с вилица, което аз днес пропуснах, но пак си станаха. Листата от целина не са по рецептата, но аз имах малко замразени и реших да опитам. Много хубаво допълват вкуса.
Онова, което ни спасява, когато е трудно, и когато не ни достига въздух, са хубавите спомени. Те напомнят, че, щом веднъж е било хубаво, значи пак ще бъде…
Понякога се стъписвам от изумителната дарба на някои да мислят само и единствено за себе си. Вероятно ще останат крайно изненадани, ако узнаят, че срещу тях има и друг човек със свои мисли и потребности. Чудя се какво е това пречупено его-огледало, дето все себе си вижда навсякъде! А за емоционална интелигентност вероятно изобщо не може и да става дума. Това, да разбереш какви емоции стоят зад нечие поведение, е кауза пердута, струва ми се…
Такова щуране насам-натам – направо губя центъра си. Е, уча се да поспирам и да се замислям закъде бързам толкова и защо? Уча се сама да се подреждам. Дано излезна с някакви нови умения от тая небивала ситуация, която трае вече близо половин година…
Август е наричан още „следобедът на годината“. Красиво, поетично и доста вярно.
Жарко и парещо лято, което уж ни натежава, но после ще търсим.
Аз все си усещам нежния, топъл септември. Такова спокойствие и такъв мек повей.
А пък колко го чакаме лятото, което е така кратко. Все не може човек да задържи; все трябва да се адаптира към друго…
Тези дни, въпреки задачите и тичането ми насам-натам, усещам спокойствие и една уютна подреденост вътре. Дано си постои по-дълго време, независимо кой месец е, и дали е лято или есен.
Цяла сутрин пека тиквички за обяд, така че да мога да изляза преди обяд. 🙂
Добре, че поне днес не е особено горещо.
Били сме напълно щастливи и всичко се е намирало точно на мястото си. Но е било толкова естествено да е така, че дори не сме го забелязвали и напълно вкусвали. Сега, когато животът е съвсем друг, и толкова много неща са различни, живеем и чувстваме по-силно. Ръцете ни са празни, но сърцето ни пулсира в ритъма на миговете пълна хармония и уют. Дали и в някакъв бъдещ момент на трудности, не бихме мислили за сега като за „тогава, когато бях напълно щастлив…“
 | Priya за За приятелството |
 | Palana за За приятелството |
| Priya за Болкоуспокояващи |
 | Палана за Болкоуспокояващи |
 | Palana за Истина |
Колко ми е хубаво точно в този миг!
